Не знаят днес децата,
че 17-ти ноември е култова дата
в българските футболни анали,
подвиг сътвориха талантливите национали.
Емил Костадинов с гол в последната минута
разплака френската нация надута,
не предвиди никой екстрасенс
драмата на „Парк де Пренс“.
„Господ е българин!“ - екзалтирано шпикерът каза
и превърна се в крилата фраза,
а на французите Бог обърна гръб,
потъна Франция в скръб.
Шарена е земната ни бутафория –
докато едни изпадат в еуфория
на обратния полюс са други:
унижени са като настъпани влечуги.
Вместо да празнуват със шампанско и шансон
французите тъгуваха със смачкан фасон,
гордите ехидни „петли“
начумериха се като баби Яги с метли.
На 1994 година през незабравимото лято
по терените на САЩ летеше като птиче ято
развихрената Пенева чета с мощ на тайфуни
и мачкаше както валяк бабуни
колосите, ужасени като тръгващо дете на забавачка
от Стоичковата поразяваща левачка.
Националите издигнахме като идоли в култ,
нависоко излетя като изстреляно от катапулт
самочувствието на българската нация,
но отрезняхме във мига на кулминация:
френски съдия извърши вендета,
„гилотинира“ Пеневата чета.
Днес България е футболно джудже,
забулена е славата ни като с фередже,
не може да живееш със старите лаври,
противникът с тебе се гаври.
След 26 години на същата дата
ще има нова драма, този път в планината,
емоции доста ще има
за туристи четиридесет и трима.
По маршрута Сини рид-Козичино-Горица
правим бягство от житейската матрица,
в която на елита егото и интереса
раята мачкат като с тежка преса.
Проточили сме се като керван
към заличеното село Доброван,
огромните каменни гъби
не са за крехките човешки зъби.
А за огромни великани
с челюсти от здрави стомани,
ще се снимаме засмени
пред природните феномени.
Гъбарите берат печурки и сърнели,
четириногата рожба на Нели
е преследвана от детския отбор,
на Белла всеки е галантен ухажор.
Соня е с двамата близнаци,
различни като финикийските знаци
на всяка суверенна държава,
чистотата единият обожава.
Гората оглушава със писклив вокал,
че дрехи и обувки са нацапани с кал,
на Соня шепнешком като в изповедалня
ще й кажа да носи автоматична пералня.
Покрай ниви и през вековни гори
никой не се умори,
дори и проблемната Яна
уверено крачи засмяна.
Спускаме се към Козичино(Еркеч),
ако не гледаме на живота като на скеч
в повечето села ще изпаднем в депресия –
пустеят като парламента ни на депутатска сесия.
Див е на местните нрава,
режат главата на коза или крава,
за да вземат звънтящата хлопка,
сякаш са родени от безмилостна циклопка.
Възстановяваме телесната си маса
в неработещ ресторант с тераса,
след обяда ни се иска да полегнем в легло,
ала ни чака още тегло.
Тръгва към Козичино Иван със буса,
с петимата туристи полупразен ще се друса,
понеже мераклиите за лутане са много –
38 плюс едно четириного.
Няма до Горица маркирани трасета,
не указват азимута и подплашени прасета
(самоходни крехки пържоли)
на тълпата неканени гастрольори.
Избираме от варианти бол
пресичане на стръмен дол,
изкачили отсрещния рид
всеки прави се на гид.
Денят забулен е със нощна „бурка“,
„ще ядем след малко хурка“ –
късат някои печурка след печурка,
друг из храсталаци ака или чурка.
Правим нескончаем маратон
в тъмница като в крив маратон
със затапени два отвора,
като звезди във галактика се е пръснал отбора.
Против спъване и падане пълзим като акари
с подръчни светещи аксесоари,
на заблудената среднощна чета
пеят й ансамбъл от щурчета.
В края на дългия маратон
изниква силует на вързан кон,
разхлабва мракът дългите си пипала,
финишира Николай във ромска махала.
Успокояват разтревожената му душица,
че е слязъл в село Горица
и понеже не е мизантроп
изстрелва се като снаряд от топ.
Със скоростта на млад гепард
пресреща лутащия се ариергард,
на страха и мързела не е лакей,
ще осветява пътя като Прометей.
Групата, препускала като „коне с капаци“
се забива в селските сокаци,
докато търсят заведението на Гергана
спускам се в живота както мишле към сиренце в капана.
Болшинството живурка в илюзорния живот на сенки,
на лекия живот фенове и фенки
в култ издигат дългокраки манекенки
и занаятите с разголване на ненки.
От „доброжелатели“ в света е гъмжило,
в душата ти забиват остро жило,
злобните „пиявици“ и „скорпиони“
пред теб са ангели, а зад гърба – хамелеони.
Бързо сменят розовия цвят,
очернят те пред целия свят,
но дори да стигне Хималаите, Аляска или Ганг
„змийската отрова“ им се връща като бумеранг.
На светлите същества планините са царство,
не знаят що е злоба и коварство,
не търсят отплата или келепир,
зареждат на всички душевния мир.
Възпитават те във делника суров
да проявяваш винаги Любов,
да живееш в хармония
в градския живот-какафония.
Добре е за децата ни от възраст малка
да получат планинска закалка,
за да понасят леко тежкия хомот
на илюзорния земен живот.
На „отровата“ от хора с лицемерни маски
да отвръщат като Бог със прошка и ласки,
да направят в живота си верния избор –
„трънливата“ пътечка към Вечния Божествен Извор.
Да приключвам със житейския макет,
защото вече сме в пакет,
докато Коцето и Ванката будуват зад волана
ще релаксираме във състояние Нирвана.
Прави й на групата ни чест,
че нямаше нападки и протест,
няма мъдрост и поука от живот по гланц,
а по „острието на бръснача“ от емоционален танц.
Ще си спомнят дълго Цветелина, Никола и Димана
последната глава от романа
на ТД „Здравец“ от Бургас
с авантюри из планинския атлас.
За да не спим в горите като отшелник,
замръквайки на поход в празник или делник
от Стара планина до пясъчниците над Мелник
всеки в раницата да си носи челник!
